Статии

Жак Дорио

Жак Дорио


We are searching data for your request:

Forums and discussions:
Manuals and reference books:
Data from registers:
Wait the end of the search in all databases.
Upon completion, a link will appear to access the found materials.

Жак Дорио е роден във Франция през 1898 г. По време на Първата световна война Дорио служи във френската армия и печели Croix de Guerre.

След войната Дорио става член на Комунистическата партия и е избран за кмет на Сен Дени. Въпреки това, през 1934 г. той напуска партията и впечатлен от успеха на нацистката партия в Германия формира фашистката Parti Populaire Francais (PPF) през 1936 г.

Doriot сътрудничи на германската окупация, но подкрепата за PPF намалява през този период. Сега твърд антикомунист, Дорио служи с френска част в униформи на германската армия при нахлуването в Съветския съюз.

Дорио се завръща във Франция през 1943 г., но след разтоварването на Деня D се премества в нацистка Германия. Жак Дорио е убит по време на бомбардировката на съюзниците през февруари 1945 г.


Жак Дорио

Публикувай от Дж. Дънкан & raquo 09 август 2011, 21:04

Бившият комунист стана фашист, Дорио беше лидер на фашистка партия в окупирана Франция. Той е убит от атака, която удари конвоя му през 1944 г. По -долу е кратко видео от реч на Дорио. Забележете колко страстен е той в своята доставка (много емоционален, като Хитлер). тази пот пропива ризата му?

Re: Жак Дорио

Публикувай от Ustuf.33 & raquo 11 август 2011, 19:04

Да, той беше най -популярният говорител от този период.

Той беше обер-лейтенант на LVF, преди да бъде преместен в W-SS (Ostuf. 01.11.1944 Hstuf. 05.11.1944 Stubaf. 09.11.1944).
За разлика от Джоузеф Дарнанд, той често носеше немска униформа.

по -долу, снимка на погребението му. Вдясно, с възглавницата с декорации, Hscha. Пиер КАУЦИЯ (член на PPF и подофицер от LVF/дивизия Карл Велики)

Re: Жак Дорио

Публикувай от Дж. Дънкан & raquo 12 август 2011, 15:10

Re: Жак Дорио

Публикувай от Ustuf.33 & raquo 13 август 2011, 01:04

ако искате да знаете повече за френския SS (включително Darnand и Doriot):
http://www.lulu.com/product/paperback/w. s/15338972


Жак Дорио (вляво), 1 декември 1943 г., денят, в който получава Железен кръст II клас (вдясно, лейтенант Жак СЕВО)

Re: Жак Дорио

Публикувай от Ustuf.33 & raquo 13 август 2011, 01:06

Re: Жак Дорио

Публикувай от Ustuf.33 & raquo 16 август 2011, 15:46

биография на Жак Дорио (включете в „Waffen-SS Français том 1: офицери“):

Жак ДОРИО

Waffen-Sturmbannführer der SS

№ SS: NA. Entre à la Waffen-SS le 01.11.1944.

Waffen-Obersturmführer der SS: 01.11.1944

Waffen-Hauptsturmführer der SS: 05.11.1944 г.

Wafffen-Sturmbannführer der SS: 09.11.1944

Jacques-Maurice Doriot est né le 26 septembre 1898 à Bresles (département de l'Oise), d'une famille ouvrière: son père est forgeron et sa mère couturière. Il commence à travailler à l'usine à l'âge de quinze ans, puis trouve un Emploi dans une laiterie. En 1915, à l'âge de dix sept ans, il s'installe à Saint-Denis, et travaille dans plusieurs usines en tant qu'ouvrier métallurgiste. En 1916, il s'inscrit à la section locale des Jeuness socialistes.

En avril 1917, Doriot est mobilisé, son unité est décimée au Chemin des Dames, en 1918. Il est décoré de la Croix de guerre pour avoir ramené derrière les lignes un camarade blagosle, mais il s'est aussi vu condamné à un mois de затвор за недисциплинираност. Son unité est envoyée à la fin de la guerre dans l'armée d'Orient, ce qui explique qu'il ne soit démobilisé qu'en 1920.

Il revient ensuite à Saint-Denis, et rejoint le camp des partizans de la Troisième Internationale, au sein de la SFIO. От 1921 г. до 1923 г., il représente les Jeuness communistes françaises à Moscou, auprès de l'internationale communiste des jeunes. Pendant son séjour en URSS, il fait l'apprentissage de l'agitation politique et rédige des textes de propagande. Il voyage beaucoup, prend la parole à de nombreuses réunions politiques, et fait la connaissance de Lénine, à qui il voue une grande възхищение. À son retour en France, on le place à la tête des Jeuness communistes.

En 1931, Doriot est élu maire de Saint-Denis, l'un des principaux bastions du PCF, et aussi sa future place forte personnelle. Il dénonce alors le traité de Versailles et l'impérialisme français, et прокламира le droit des peuples à l'autodétermination, y include pour l'Alsace-Lorraine. В 1933 г. предлагам обединение за въвеждане на PCF и за социалистическа партия, за да подкрепя усилията. Il est alors le seul à défendre cette alliance, qui ne trouve guère d'écho. En 1934, il dénonce la menace fasciste qui se manifeste lors des émeutes du 6 février. Il remet à nouveau en question la direction du parti et demande la foundation d'une коалиция avec les socialistes pour combattre cette заплаха. Mais cet appel visant à changer de ligne de conduite est obziréré comme un manquement à la discipline du parti, par Maurice Thorez et le Komintern. Ces derniers excluent Doriot, lors du congrès de juin 1934. Il fonde le PPF en juin 1936, le Parti Populaire Français. À l'origine, le Parti populaire français n'est pas un parti de type fasciste. Au contraire, il apparait Initialment comme un parti de gauche, rival du PCF, mais débarrassé de l'influence marxiste et de Moscou1. Un projet de totalitarisme fasciste s'affirme de plus en plus, comme le montre le discours de Doriot au deuxième congrès du PPF, en mars 1938. Il veut voir renaître une paysannerie forte, déplore la prolétarisation de la France, et présente la famille comme la cellule fondamentale de la nation. C'est aussi sur le plan du racisme et de l'antisémitisme que des changements surviennent, après la mort de son ami juif, Александър Абремски.

Après la défaite de la France et la signature de l'armistice, en juin 1940, Doriot cherche à obtenir une place dans le gouvernement à Vichy, mais il est tenu à l'écart. Son parti est même interdit en zone libre comme tous les partis d'ailleurs. Il se rapproche de Marcel Déat et Eugène Deloncle, avec qui il construit un projet de parti unique mais qui n'aboutira jamais, même quand l'union se fera nécessaire. Il regagne Paris en 1940, et s'attache à remettre sur pied le PPF, qui a été désorganisé par la défaite. À la mi-octobre, il lance «Le cri du peuple», un journal qui doit servir à attirer la classe ouvrière. Ses усилия за прегрупиране, така че неефективност, le PPF не се développe guère, et à cela s'ajoute une méfiance envers les autorités d'occupment.

L'attaque de l'Allemagne contre l'URSS, le 22 juin 1941, fait définitivement passer Doriot dans le camp de l'Axe. Il appuie la création, le 8 juillet 1941, de la LVF: la Légion des Volontaires Français contre le bolchévisme, qui combat sous l'uniforme allemand et devient une fois au front le 638ème régiment d'infanterie de la Wehrmacht. Il s'y anga lui-même au grade de sergent, et effectue de longs séjours (dix huit mois au total, de l'automne 1941 au printemps 1944) sur le front de l'est, en tant qu'officier d'ordonnance tout d'abord (октомври 1941 - март 1942) puis officier de renseignements au 3ème bataillon (à partir d'avril 1943). Il est nommé letetenant, et decoré de la Croix de fer IIème classe le 1er décembre 1943. Membre dirigeant du conseil d'administration provisoire de la LVF, form le 21 mars 1944, pour modérer les activités de l'association des anciens de la LVF .

Doriot fuit en Allemagne durant l'été 1944, et se retrouve à Siegmarigen, avec tout le gratin de la сътрудничество. Il est alors l'homme politique le plus apte à négocier avec les allemands, au nom d'un futur hypothétique nouvel état français. Déjà membre de la LVF, Doriot est intégré dans la SS en ноември 1944, avec le grade équivalent qu'il détenait dans la Wehrmacht, puis très vite promu Sturmbannfûhrer. Il rencontre Hitler avec Déat, Bucard et De Brinon, en décembre 1944, afin de mener à bien leurs амбиции. Mais en attendant il s'ennuie ferme, de plus il a été tenu à l'écart de la brigade «Карл Велики».

Le 22 février 1945, Doriot, son chauffeur et une secrétaire du comité prennent place dans la voiture du conseiller d'ambassade Struve, le véhicule staff de Doriot étant en panne. À quelques centaines de mètres de Mengen, la voiture est attaquée en piqué par deux avions inconnus2. Doriot, déjà atteint par une première rafale, tente de quitter le véhicule, mais pas assez rapidement pour qu'une seconde rafale ne le frappe mortellement. Prévenus par la secrétaire miraculeusement indemne, Déat et Marcel Marshall (le fidèle bras droit de Jacques Doriot), emervent sur les lieux, et ne peuvent que constater le décès.

Doriot est inhumé au cimetière de Mengen, où il repose toujours. Il est enterré avec un drapeau tricolore et un drapeau du PPF sur son cercueil. Furent également mis en terre ses décorations françaises et allemandes, ainsi que sa vareuse et sa casquette SS. En 1961, des soldats d'occuposition découvrirent sa tombe, la piétinèrent et la souillèrent. Peu après, l'ordonnance de l'armée française qui interdisait de l'entretenir tomba dans l'oubli. Jusqu'à une date récente, Victor Barthélemy et Marcel Marshall organisaient chaque 22 février une cérémonie, à la mémoire de celui qui fut leur chef.

1 Le program du PPF est assez неясен, нотамент sur le plan des Institutions. Le mouvement social de juin provoque une peur de la droite, ce qui est bénéfique pour le PPF qui reçoit alors l'appui de certains journaux de droite et le ralliement d'hommes d'extrême-droite, ainsi que le soutien matériel d'une партия дю патронат. Il faut toutefois noter que le parti отказайте de se doter d'une организация paramilitaire, mais c'est sans doute pour ne pas braquer l'opinion en imitant les ligues ou les partis fascistes. Il ya quand même des éléments de cérémonie qui empruntent fortement aux mouvements fascistes: on peut citer le salut presque similaire au salut romain, le cri «En avant, Jacques Doriot!», Et l'existence d'un insigne, d'un drapeau , d'un hymne et d'un serment de fidélité.

2 Malgré de nombreuses specculations, l'appartenance des avions est aujourd'hui encore inconnue. Même si la thèse d'avions américains ou britanniques est de loin la plus certaine. La thèse d'un assassinat commandité par la police allemande a longtemps circulé, mais ne repose sur aucun fait ou mobile sérieux.


Жак Дорио

Публикувай от К. Кочянчич & raquo 25 юни 2003, 19:18

Всяка информация за него би била много полезна!

Публикувай от К. Кочянчич & raquo 25 юни 2003, 19:46

Добре, сам намерих отговора на: http: //www.geocities.com/%7Eorion47/FRANCE/French_Trials.html

Но дали той беше член на WH/Heer?

Публикувай от Изследовател & raquo 25 юни 2003, 21:36

Имам още малко за Дорио.

Роден през 1898 г. в Bresles (F) Metalworker преди основаването на PPF.

Издигна „Доброволчески легион“, за да се бие на руския фронт и също участва в операции срещу френската съпротива.

Публикувай от К. Кочянчич & raquo 25 юни 2003, 23:11

И така, той беше в немската униформа. Някой има ли негова снимка?

BTW: Изследовател, благодаря за информацията!

Публикувай от Дейвид Томпсън & raquo 25 юни 2003, 23:23

Публикувай от К. Кочянчич & raquo 25 юни 2003, 23:25

Добре, това е същият човек като на моята снимка!

Публикувай от HT & raquo 26 юни 2003, 17:14

Публикувай от К. Кочянчич & raquo 26 юни 2003, 17:45

Знаете ли, защо е изгонен?

Публикувай от К. Кочянчич & raquo 21 септември 2006, 00:20

Знаете ли, защо е изгонен?

Публикувай от Животински & raquo 21 септември 2006 г., 05:26

Ето една статия в Уикипедия за него

Жак Дорио (26 септември 1898 г., Бреслес, Уаз - 22 февруари 1945 г., близо до Менген, Вюртемберг) е френски политик преди и по време на Втората световна война. Той започва като комунист, но след това става фашист.


Ранният живот и политиката
Дорио се премества в Сен Дени на млади години и става работник. През 1916 г., в разгара на Първата световна война, той се превръща в ангажиран социалист, но политическата му дейност е спряна с присъединяването му към френската армия през 1917 г. Участвайки в активни битки по време на Първата световна война, Дорио е заловен от вражески войски и остава военнопленник до 1918 г. За военната си служба Дорио е награден с Croix de Guerre.

След като е освободен, той се връща във Франция и през 1920 г. се присъединява към Френската комунистическа партия (PCF), бързо се издига в партията - в рамките на няколко години той се превръща в един от основните лидери на PCF. През 1922 г. той става член на Президиума на Изпълнителния комитет на Коминтерна, а година по -късно става секретар на Френската федерация на младите комунисти. През 1923 г. Дорио е арестуван за насилствено протестиране на френската окупация на Рурската област. Той беше освободен година по -късно, след като беше избран във френската камара на представителите (еквивалентът на Третата република на Народното събрание) от народа на Сен Дени.


Фашизъм
През 1931 г. Дорио е избран за кмет на Сен Дени. По това време той дойде да се застъпи за съюз между комунистите и френските фашисти, с които Дорио симпатизира по редица въпроси. Защитата на Дориот на фашизма раздели комунистическата партия достатъчно, за да алармира нейното ръководство, което изгони Дорио през 1934 г. Все още член на Камарата на депутатите, Дорио отвърна на комунистите, като стана всеотдаен фашист и формира ултранационалистическата Parti Populaire Français ( PPF) през 1936 г. Дорио и неговите поддръжници бяха ярки защитници на това Франция да се организира по линия на фашистка Италия и нацистка Германия и яростни противници на социалистическия премиер Леон Блум и неговата коалиция от Народния фронт.

Не доволен да бъде активен само във Франция, Дорио пътува до Испания и става поддръжник на силите на Франсиско Франко по време на Гражданската война в Испания. Докато е в Испания, той се среща с британския фашист Джон Амери и двамата стават сътрудници, пътувайки заедно до фашистки нации като Австрия, Италия и Германия.


Сътрудничество
Когато Франция влезе във война с Германия през 1939 г., Дорио стана твърд прогермански и подкрепи окупацията на Германия в Северна Франция през 1940 г. Дорио живее известно време в колаборационистка Виши Франция, но в крайна сметка установи, че тя не е толкова фашистка, колкото той се надяваше, че ще стане, и се премества в окупиран Париж, където се застъпва за прогерманска и антикомунистическа пропаганда по Радио Париж. През 1941 г. той и другият му фашистки сътрудник Марсел Деат основават Legion des Volontaires Francais (LVF), френско подразделение на Вермахта.

Дорио се бори с LVF и видя активна служба на Източния фронт, когато Германия нахлу в Съветския съюз през юни 1941 г. Когато LVF беше почти унищожен, Дорио се бори с Вермахта и беше награден с Железен кръст през 1943 г. През декември г. 1943 г. Дорио пътува до Зигмаринген, Германия, а по -късно става член на правителството на Виши в изгнание там. Той е убит по време на пътуване от Майнау до Зигмаринген през февруари 1945 г., когато колата му е ударена от съюзнически нападатели. Погребан е в Менген.


Съперничещата роля на фашисткия лидер във Френската народна партия и Желязната гвардия в Румъния.

Тази статия ще сравнява и контрастира ролята на лидера в две фашистки движения, Жак Дорио от Френската народна партия (PPF) и Корнелиу Зелеа Кодреану от Лигата на Архангел Михаил (по -късно Желязната гвардия) в Румъния. PPF и Лигата не биха могли да имат по -различен произход: PPF с първоначалната си база на работническата класа и излизането от Комунистическата партия, ръководена от бивш марксистки и атеистичен пролетар, и Лигата с нейната база в селячеството и църквата, ръководена от дълбоко антикомунистически и религиозен интелектуалец. В европейския контекст е още по-трудно да се видят още две различни държави от Франция и Румъния, първата светска и силно индустриализирана република, а втората дълбоко религиозна и полуфеодална монархия. И все пак двете групи имаха общ характер харизматичния лидер, който щеше да стартира своята организация въз основа на съпротива срещу чуждото влияние. Подобно на всички фашистки движения, PPF и Лигата представляват своите лидери като образци на „новия фашистки човек“, който ще отведе страните им от опасностите на интернационализма.

Полезно е да се разглежда началото на ХХ век като „епоха на харизматично управление“. [1] Като цяло авторитарното управление беше норма в Европа, а политиката беше ръководена от идентичност и представи за равенство, концепции, които бяха „засилени или поне идеологически стилизирани и опростени от„ харизматизацията “както на политиката, така и на политическите системи“, с лидери на движение и режим, станали „харизматични носители на тези два импулса, които бяха интерпретирани и често оформени в неузнаваеми програми“. [2] И Дорио, и Кодреану се опитаха да изпълнят тази роля в своите специфични контексти и всеки от тях ще бъде разгледан на свой ред.

За разлика от Хитлер и други ветерани от Първата световна война, Дорио излезе от окопите, ангажирани с антимилитаризма. С малко образование, с твърдо работеща класа и привлечен от дисциплината на Френската комунистическа партия (PCF), Дорио е типичен за своето поколение комунисти и бързо се превръща в негов главен представител в областта Сен Дени. [3] Неговата спонтанност и индивидуализъм, както и национализмът и желанието му да види развитието на уникален френски комунизъм, за разлика от „този, който беше служебен инструмент на съветските интереси“, го доведоха твърдо в конфликт с ръководството на PCF. [ 4] В Сен Дени Дорио изгражда партийна организация, практически независима от ПКФ, където, предлагайки единен фронт със социалистите срещу фашизма, той беше подкрепен от мнозинството от партийните кадри. [5] Предложението му за единен фронт предизвика остри критики от страна на други партийни лидери и впоследствие той беше изключен от PCF през юли 1934 г., по ирония на съдбата, когато Коминтерна се готвеше да приложи предложението му. [6]

Малко след изгонването на Дорио, СССР преследва съюз с Франция, хвърляйки PCF в криза. Политиката на PCF за подкрепа на СССР и неговото противопоставяне на империалистическата Франция сега бяха в противоречие. Според Дорио, това принуждава работниците „в служба на един империалистически лагер, изправен пред амбициите на друг (и) ги хвърля в защитата на Версай“. [7] За Дорио, все още ангажиран антимилитарист, това означаваше, че „революционното единство може да бъде постигнато само в опозиция на комунистическата партия“. [8] Единственият начин за поддържане на мира, заключава той, е Франция да търси сближаване с Хитлер. Въпреки че едва ли би могъл да бъде описан като пацифист, проектът на Дорио има претенции за пацифизъм: „нашата програма е мир“. [9] През двете години след експулсирането си Дорио твърди, че все още е привидно комунист, но подкрепата на богатите индустриалци и банкери при създаването на PPF като средство за извличане на подкрепа от левицата силно дискредитира това твърдение. [10] През 1936 г. той основава PPF, обединявайки безброй сили от целия политически спектър. На първия конгрес на партията около 133 от 625-те присъстващи делегати бяха последвали Дорио от PCF, докато други 148 представиха крайнодясните. [11]

Въпреки че първоначално се съпротивляваше на етикета на фашизма, до 1938 г. PPF притежаваше обичайните маркери, свързани с фашистките движения, включително „призиви към насилие, антисемитизъм и възхищение от оста“, като дори на Дорио е трудно да „отрече това той и неговото движение бяха най -големите фашисти на Франция ”. [12] Дорио беше проявил преувеличена мъжка поза като член на PCF, като в един момент беше описан като „живото превъплъщение във Франция на мъжа със стиснат между зъбите кама“. [13] Идеолозите на PPF често използваха това като средство за разграничаването му от другите лидери на PCF. [14] Според La Rochelle, Doriot е „единственият лидер, който е отпред“, водещ работниците, докато други лидери на PCF като Морис Торес не успяват да отговорят на критериите за лидерство. [15] Ако Торез имаше истинските качества на лидерство, пише Ла Рошел, „той би направил това, което направи Дорио: щеше да напусне [партията].” [16] Последователите на Дориот го изобразяват като безстрашен и смел лидер , който като комунист в началото на прехода си към фашизма беше подготвен, в един случай, да атакува еднолично „двеста полицаи, потопявайки се в масата [от тях], карайки масичка за кафе над главата си, носеща купчина на полицейски агенти на върха на мощните му рамене, поддавайки се само след пълно изтощение ”. [17] И в Дорио, и в Кодреану мъжествеността замества действителното съдържание на тяхната идеология. Свидетели на възхода на Оста, много френски интелектуалци, като Бертран дьо Жьовенел и Пол Марион, стигат до извода, че социализмът и либерализмът просто са станали без значение в новия европейски ред, характеризиращ се като идеологическите борби между авторитарните режими. За тях времето на академичните среди свърши. Европа „сега трябваше да се предвиди ... от гледна точка на военачалници като Чарлз Мартел и Карл Велики“, герой, който сега смятаха, че „отново присъства в лицето на Жак Дорио“. [18]

PPF инвестира много енергия в набирането на леви ветерани от Гражданската война в Испания. Митът, установен от кампанията, беше един от прехода от детството към зряла възраст, отразен в превръщането от комунизъм във фашизъм: цветето на идеалистичната младост на Франция, измамена от страхлив PCF, само за да открие коварството и бруталността на техните заплати и да се върне към Франция отхвърли техните марксистки илюзии. [19] По този начин национализмът беше свързан с енергичност и интернационализъм с „страхливост, слабост и липса на мъжественост“. [20] Въпреки че тази кампания имаше малко възвръщаемост по отношение на действителното набиране от редиците на тези ветерани, тя служи за различни цели за укрепване на култа към Дорио. Подобно на Дорио, ветераните, които наистина се обърнаха към фашизъм, бяха представени като пътуващи от инфантилната лява страна до мъжествеността на фашизма. Дорио е хвърлен като „разбиращ баща“, който, след като самият той е преживял и се е разочаровал в марксизма, е дал на тези младежи ново чувство за цел в тяхното обръщане [21]. Дорио е утвърден като олицетворение на мъжествеността и мъжествеността, който дори като комунист притежава огромна физическа смелост и след като е преживял „разочарованието на възрастта“ в марксизма, се превръща в „оригиналния, съвършен образ на мъдър, прозорлив“. , силна форма на мъжественост ”, въплъщение на новия фашистки човек. [22]

Култът към Дорио се наложи и от прехода на PPF от комунизма към фашизма, който не беше улеснен от съгласуваността на марксистката идеология. [23] Тя не е белязана от никаква реална идеология извън неясно дефинираната “национално сглобяване”, Олицетворен в характера на Дорио, който неговите последователи виждат като единствения индивид, способен да обедини френската общественост между класите срещу двойните злини на социалния консерватизъм и марксизма. [24] Разказът за мъжествеността на Дорио, свързан с този на членството на партията, беше основополагащ мит за PPF.

Дорио се присъединява към Вермахта- той ще умре през 1945 г. в атака на съюзниците.

За разлика от Дорио, антисемитизмът и антикомунизмът на Кодреану оформят ключовите камъни на неговата философия от самото начало. В края на 19 -ти и началото на 20 -ти век голям брой евреи са били наети от наемодатели и като такава еврейската общност като цяло е била разглеждана като паразитна каста от мнозина в Румъния. Някои, като професор А. К. Куза, смятат, че еврейското присъствие в Румъния задушава естественото развитие на нацията и започват да се организират срещу него. Ранен последовател на Куза е бащата на Кодреану и чрез това влияние Кодреану се индоктринира срещу евреите. По време на Първата световна война той е студент във военната академия, която му присвоява „идеите за ред, дисциплина и лидерство“ [25]. Руската революция оказа дълбоко въздействие върху Румъния, като големи слоеве на работническата класа се радикализираха, процес, за който Кодреану беше убеден, че е организиран от „юдаистка престъпна ръка от Москва“ [26]. Когато пристигна в университета Яши, той откри, че вълната от революционен ентусиазъм е докоснала и много студенти, голяма част от които са евреи. Той незабавно и насилствено се хвърли в антикомунистическа дейност, като привлече малък брой други студенти към каузата си. Политиката на Кодреану обаче не беше насочена срещу самите работници. Той вярва, че работниците имат право да се организират в защита на своите интереси: „Не е достатъчно да победим комунизма. Трябва също така да се борим за правата на работниците. Те имат право на хляб и борба за чест. Трябва да се борим срещу олигархичните партии, създавайки национални работнически организации, които могат да получат правата им ”. [27]

Кодреану е бил арестуван два пъти през 20-те години на миналия век, за първи път за заговор за убийство на евреи, втори път за застрелване на трима полицейски комисари в това, което той твърди, че е самозащита, но всеки път той е бил освобождаван и третиран като герой при завръщането си. Той използва този статут на знаменитост, за да стартира Лигата на Архангел Михаил през 1927 г., която по -късно ще стане Желязната гвардия. Фишер-Галац отбелязва, че „движението на Кодреану се корени в незападна идеология“, основана на национализма и „християнския аграрен популизъм“ срещу еврейския капитализъм и комунизма. [28] И все пак идеологията на Лигата не беше изобретението само на Кодреану. За Легиона Кодреану е обявен по начин, почти идентичен с Дорио, като „изпълнител на историческото наследство на румънизма и православието, като Стивън Велики, Михаил Храбрият“ и дори „прераждането на Архангел Михаил“. [29] Той беше изключително харизматична личност, чиито последователи обичаха да наричат ​​Капитана и бяха склонни да заявяват своето обожание: „Него обичаме, слушаме го. Ние сме по негова заповед. Той е нашата надежда и надеждата на Румъния на утрешния ден. Ние сме силни чрез него. Страхуваме се чрез него. Ние ще победим чрез него ”. [30] Според Кодреану лидерът трябва да притежава „вътрешна сила на привличане“, „магнитна сила, която, ако не е притежавана от човек, го прави неспособен да води“. [31] Кодреану култивира този образ, придавайки му месианско качество, пристигайки например в селата на бял кон. Той описва как той и неговите последователи се виждат като свети воини: „рицари, които в името на кръста се борят с безбожните еврейски сили, за да освободят Румъния“. [32] Той критикува Куза въз основа на неговия интелектуализъм, като твърди, както последователите на Дориот направиха на Торез, че избягва задачата „да организира или технически и героично да възпита своите последователи“. [33] Последователите на Легиона, а по -късно и Желязната гвардия не дадоха никакво основание за подкрепата си на Кодреану. Антисемитизмът вече имаше твърда опора в селските райони, където движението получи по-голямата част от подкрепата си, не само поради очевидната или поне слухова заетост на много евреи при събирането на наеми, но и влиянието на православното християнство и „възприеманото фактът, че (евреите) са отговорни за смъртта на Христос ”. [34] По -голямата част от студентите, сред които Кодреану е изградил първоначалната си база, са се изсипали в университетите след Първата световна война, чиито последици са удвоили размера и населението на Румъния, а с това и необходимостта от увеличаване на държавните бюрокрации. За един благочестив и харизматичен християнин като Кодреану не беше трудно да се докосне до антисемитските настроения на селското население и да ги манипулира до собствените си цели.

И Дорио, и Кодреану бяха открили чувство за дисциплина чрез армията, която използваха умело в политическото си организиране. Техният опит, макар и напълно противоречив, караше и двамата мъже в ожесточена опозиция срещу комунизма и евреите - две групи, които те идентифицираха като елементи, враждебни към съответните им нации. Това обаче беше обхватът на техните идеологии и при липсата на каквато и да е реална платформа, движенията им се опитаха да изградят в тях образа на идеалния човек, който по силата на личността може да освободи нациите си. Дорио и Кодреану стигнаха до своите заключения независимо и чрез много различни процеси в нациите с малко общо, но след като имаха, нямаше какво да прави разлика между техните позиции и тактики.

Allardyce, Gilbert & amp Picard, Andrée. 1975. „Jacques Doriot et l’espirit fasciste en France“. Revue d’histoire de la Deuxieme Guerre mondiale 25(97): 31-44.

Алардайс, Гилбърт. 1966. „Политическият преход на Жак Дорио“. Международен фашизъм 1 (1), стр. 56-74.

Карстен, Франсис. 1980 г. Възходът на фашизма, 2 -ро изд. Бъркли: University of California Press.

Кодреану, Корнелиу. 1976 г. За моите легионери. Мадрид: Editura Libertatea.

Фишер-Галац, Стивън. 2006. „Кодреану, румънските национални традиции и харизма“. Тоталитарни движения и политически религии 7(2): 245-250.

Джаксън, Джулиан. 2003 г. Франция: Тъмните години 1940-1944. Оксфорд: Oxford University Press.

Кестел, Лоран. 2005. „Появата на антисемитизма в рамките на Parti Populaire Français: партийни интелектуалци, периферни лидери и национални фигури“. Френска история 19(3): 364-384.

Люис, Дейвид. 1996. „Европейско единство и дискусията за сътрудничество: Франция и франкофонска Белгия: 1938-1945“. Докторска дисертация. Университет в Торонто.

Пинто, Антонио и Ларсен, Щайн. 2006. „Фашизъм, диктатори и харизма“. Тоталитарни движения и политически религии 7(2): 251-257.

Прочети, Джеф. 2005. „Той зависи от вас: милитаризъм, мъченичество и призив към мъжественост във френския„ Croix de Feu “, 1931-1940 г.“. Вестник на Канадската историческа асоциация 16(1): 261-291.

Сантор, Джон. 1981. „Инициативата за обединен фронт на Коминтерна от май 1934 г .: френско или съветско вдъхновение?“. The Canadian Journal of History 81(16): 405-421.

Шу, Пол. 2001. „Блудните синове на комунизма: Разкази на Populaire Francais за комунистическо набиране за Гражданската война в Испания и ежедневното функциониране на партийната идеология“. Френски исторически изследвания 24(1): 87-111.

Явец, Цви. 1991. „Бележка на очевидец: Размисли за румънската желязна гвардия“. Списание за съвременна история 26(3): 597-610.

[1] Антонио Пинто и Щайн Ларсен, „Фашизъм, диктатори и харизма“, Тоталитарни движения и политически религии 7 (2006): 252.

[3] Гилбърт Алардайс, „Политическият преход на Жак Дорио“, Международен фашизъм 1 (1966): 273.

[4] Дейвид Люис, „Европейското единство и дискусията за сътрудничество: Франция и франкофонска Белгия: 1938-1945 г.“, (докторска дисертация, Университет в Торонто 1996): 47

[5] Джон Сантор, „Инициативата за обединен фронт на Коминтерна от май 1934 г .: френско или съветско вдъхновение?“, The Canadian Journal of History 81 (1981): 415.

[6] Джеф Рид, „Той зависи от вас: милитаризъм, мъченичество и призив към мъжественост във френския„ Croix de Feu “, 1931-1940 г.“, Вестник на Канадската историческа асоциация 16 (2005): 284.

[7] Алардайс, „Политическият преход на Жак Дорио“, 282.

[9] Жак Дорио, „Адрес на Amis de l’unité”, Еманципация, 16 май 1936 г., цитирано в Алардайс, „Политическият преход на Жак Дорио“, 287.

[10] Джулиан Джаксън, Франция: Тъмните години 1940-1944 (Оксфорд: Oxford University Press 2003):

[11] Люис, „Европейското единство и дискурсът на сътрудничеството“, 48.

[13] Жан Лабиринт, La Flèche, 21 март 1936 г., цитирано в Сантор, „Инициативата за обединен фронт на Коминтерна от май 1934 г.“: 413.

[14] Read, “He is Depending on You”, 284 Paul Schue, “The Prodigal Sons of Communism: Parti Populaire Francais Narratives of Communist Recruitment for the Spanish Civil War and the Everyday Functioning of Party Ideology”, Френски исторически изследвания 24 (2001): 106.

[15] Pierre Drieu La Rochelle, “Pas de chef communisme”, L’emancipation nationale, October 10, 1936, quoted in Schue, “The Prodigal Sons of Communism”, 107.

[17] Pierre Drieu La Rochelle, Doriot, ou La vie d’un ouvrier français (Saint-Denis: Editions Populaires Françaises, 1936), 29, quoted in Schue, “The Prodigal Sons of Communism: Parti Populaire Francais Narratives of Communist Recruitment for the Spanish Civil War and the Everyday Functioning of Party Ideology”, 105.

[18] Lewis, “European Unity and the Discourse of Collaboration”, 47.

[19] Schue, “The Prodigal Sons of Communism”, 93.

[23] Schue, “The Prodigal Sons of Communism”, 101.

[24] Laurent Kestel, “The Emergence of Anti-Semitism within the Parti Populaire Français: Party Intellectuals, Peripheral Leaders and National Figures”, French History 19 (2005): 365, 371.

[25] Francis Carsten, The Rise of Fascism, 2 nd ed (Berkeley: University of California Press 1980), 182.

[26] Corneliu Codreanu, For My Legionaries (Madrid: Editura Libertatea 1976): 17.

[28] Stephen Fischer-Galati, “Codreanu, Romanian National Traditions and Charisma”, Totalitarian Movements and Political Religions 7 (2006): 256.

[30] Carsten, The Rise of Fascism, 185.

[31] Codreanu, For My Legionaries,, 138.

[32] Corneliu Codreanu, Eiseme Garde (Berlin: Brunnen Verlag, 1939), 331-334, quoted in Carsten, The Rise of Fascism), 186.

[34] Zvi Yavetz, “An Eyewitness Note: Reflections on the Rumanian Iron Guard”, Списание за съвременна история 26 (1991): 608.


Jacques Doriot

French Communist and Fascist leader Doriot came from a working-class background, fought in the latter stages of the First World War, and in 1920 flung himself into the revolutionary politics of the newly formed Communist Party. Physically courageous and an aggressive speaker, imprisoned several times for his anti-colonial activities, he rose rapidly through the Communist hierarchy. He was elected to the Chamber of Deputies in 1924 and subsequently established a power base as deputy mayor of the working-class Paris suburb of Saint-Denis. His independence of judgement probably explains why he failed to become party leader in the early 1930s and in 1934 he left the Communist Party when it failed to respond to the resurgence of mass anti-regime movements of the right. The irony is that within three years he was founder and leader of just such a movement, the Parti Populaire Français. The PPF was based on profound anti-Communism, and it was this that led Doriot in 1940 to offer his support to Pétain. Regarded as a dangerous revolutionary by the bourgeois traditionalists of Vichy, he turned himself into a fanatical supporter of the Nazi vision of a New Europe and saw the PPF as its shock troops. He was a founder member of the Legion of Volunteers against Bolshevism, and donned a German uniform to fight on the eastern front. In 1944 he went to Germany and was killed in 1945 when the car he was travelling in was machine gunned by Allied planes.

Doriot's war experiences left him with a loathing of the established political and social order which led him to try one and then the other of the revolutionary ideologies which rejected it. Regarded as the most authentically Fascist of France's right-wing opponents of Republican democracy, he remains a pariah figure.


Re: Jacques Doriot

Публикувай от Sid Guttridge » 27 Jul 2018, 06:13

Re: Jacques Doriot

Публикувай от DavidFrankenberg » 11 Aug 2018, 17:39

One thing that intrigues me is that having won the Croix de Guerre in the First World War, and the Iron Cross in the Second, Doriot must be on a rather short list.

Here would be an even shorter one: winners of both the Iron Cross in the First World War and the Croix de Guerre in the Second.

Some members of the Foreign Legion might qualify in each category hopefully none in both.

Jacques Doriot is not the only brave of the brave french soldiers during both WW to have joined the Collaboration.

Another very well known example is Joseph Darnand. He won the Croix de Guerre during WWI, and was made "Premier Soldat de France" (First/Best soldier of France) and became "Officier de la Légion d'Honneur" during the WWII. He was one of the true hero of 1940 battles.
Darnand became chief of the Milice after that.


Публикувай от tom_deba » 24 Sep 2006, 16:19

I think it is his Heer uniform from the time when he served in LVF in 1941-42.

Публикувай от zabrali » 24 Sep 2006, 17:44

Здравейте
this photography was taken at the beginning of july 1944 when Doriot with albert B. It's returned during fifteen days to Normandy

Публикувай от Daniel Laurent » 27 Sep 2006, 10:01

Публикувай от Daniel Laurent » 27 Sep 2006, 10:01

Hi everybody,
Jacques Doriot, as rightly mentioned above, was expelled from the Communist Party for advocating alliance with the Socialists while Maurice Thorez, applying the policy of the Kremlin, was advocating the "class agains class" policy.

He was a founder of the LVF, see some details там

He was indeed officially enlisted in the W-SS end 44, as all the members of the LVF, but never served. See the "organigramme" of the Charlemagne, bottom of the page, in the Charlemagne section of this french website

His Parti, the PPF was the most active and largest of the French far-right.

The best biography is from M. Jean-Paul Brunet, "Jacques Doriot. Du communisme au fascisme", éd. Balland, 1986. Sorry, I don't know if it has been translated in english. But you can find quite a lot about him in Rober Paxton books.

i.e : The defeated Bolchevism will make the united Europe.
Well, well, well, look at what is going on since the fall of the Berlin wall


Remembering Pierre Laval, the Communazi

Americans plopped by others on the imaginary &ldquoFar Right,&rdquo such as Senator Robert Taft, President Calvin Coolidge, and Congressman Ron Paul believe(d) in individualism and in Christianity, which are the antitheses of totalitarianism and secular collectivism. During the brief period of the Nazi-Soviet Nonaggression Pact, from August 1939 to June 1941, the absurdity of placing one of these evil regimes on the &ldquoFar Right&rdquo and the other on the &ldquoFar Left&rdquo was grotesquely clear.

During these 22 months, the term &ldquoCommunazi&rdquo was used to describe those who fell in line with the nonaggression pact to attack America. Members of the Communist Party USA and fellow travelers joined the Bund (the pro-Nazi organization in America with close links to Berlin) and Bundists joined the Communist Party in America.

What happened in America happened in Europe as well. Moscow had already ordered German Communists to join the Nazi Party and the common themes of both movements &mdash hatred of Christians and Jews (Stalin had just about purged all Jews from the Politburo and important positions of the Soviet government, just as Himmler had ordered that every member of the SS had to renounce Christianity) and contempt for liberty in all its forms made this an easy step.

Few in these evil movements found any moral qualms about supporting regimes that had heretofore been attacked as ghastly. This sort of complete flipping overnight was something that George Orwell noted and included in his dystopian masterpiece, 1984, in which the three global empires &mdash Oceania, Eastasia, and Eurasia &mdash would be in ever-changing alliances of two against one, and the propaganda of each empire was such that the new alliances were presented as having been always true.

Although the term &ldquoCommunazi&rdquo was wonderfully descriptive of the godless and monstrous regimes in Moscow and Berlin, the term was banished from public discourse after June 1941, when Hitler invaded Russia and FDR decided that &ldquoUncle Joe&rdquo Stalin was a good guy. But the reality of the &ldquoCommunazi&rdquo could not be so easily purged from history. There were such men throughout Europe.

France, in many ways, was a perfect example of this noxious stew of men opposed to ordered liberty and American values. Jacques Doriot joined the Socialist Youth in 1916. In 1920 Doriot joined the French Communist Party. He rose rapidly through the ranks to become a member of the Presidium of the Executive Committee of the Communist Internationale in 1922. By 1923, Doriot was Secretary of the French Federation of Young Communists. He was imprisoned for his revolutionary Marxist politics.

Jacques Doriot was not just a Communist, but he also was one of the leading Communists in the world. In 1925, Ho Chi Minh became one of his protégés. Brian Crozier, in his book The Man Who Lost China, writes that American Earl Browder, the Frenchman Jacques Doriot, and the Briton Tom Mann had been sent by the Comintern to China, where each made political speeches in 1927. Jacques Doriot, Mayor of St. Denis, in 1930 is listed as one of the leaders of the French Communist Party. In 1934, Doriot was actually the Floor Leader of the French Communist Party in the Chamber of Deputies.

But the name Jacques Doriot is absent in the late 1930s. Защо? Doriot in 1934 advocated joining other parties of the Left and he was expelled from the French Communist Party in 1934. In spite of his expulsion, Doriot continued to call himself a &ldquoCommunist&rdquo for the next two years. In 1936, he became leader of the French Popular Party, and whole-heartedly collaborated with the Nazis. Yet as late as 1938, Gunther wrote of him: &ldquoDoriot, who wants his revolution right away, says that Stalin, a Russian &lsquoimperialist,&rsquo has sacrificed the true needs of France to those of Russia and has betrayed the &lsquotrue&rsquo communists.&rdquo

An even more interestingly example is Pierre Laval (pictured above), who became President of the Council of Ministers of Vichy France (the part of unoccupied France after the surrender of France in 1940, which collaborated with Hitler) 70 years ago, on April 18, 1942. Laval was an active, almost an enthusiastic, collaborator with Nazi Germany. So, if one is bewitched by the false ideological spectrum with Nazis at one extreme and Soviets at the other, Laval&rsquos career should have been on the so-called &ldquoFar Right,&rdquo but that was not the case at all.

Laval was emphatically on the &ldquoFar Left&rdquo for most of his life. When he ran for office in 1914, he was an &ldquoextreme left-winger&rdquo according to his biographer and he was a Communist when France entered the First World War. John Gunther, in his 1938 book, Inside Europe Today, wrote of him: &ldquoHe began his political life as a violent socialist, and until at least 1922 he was known as a man of the extreme Left.&rdquo He went on to say that when the Left coalition collapsed and Poincare formed a regime, &ldquoLaval was very much out in the cold. He was far too Leftish &mdash still.&rdquo

Then Laval, according to establishment political thinking, began to move to the mythical &ldquoFar Right.&rdquo Did this really mean anything? The Marxist Schuman wrote of Laval in 1939: &ldquoWits noted that his name read the same from left to right as from right to left&rdquo &mdash laval is a palindrome like bob or anna &mdash suggesting that Laval had no true ideology. He was a traitor to France but also a traitor to any principles beyond power. Pierre Laval was the penultimate Communazi.

The move to the &ldquoRight&rdquo began soon after the Nazis came to power. In 1934, Laval, as the French Foreign Minister, reached the understanding with Fascism that allowed the French and Fascists to combine to stop the Nazis in Austria. Why did he work with Mussolini? Pierre van Pasasen in 1939 wrote that Laval may have felt under personal obligations to Mussolini because the two had both been Communists before the First World War, and that this ideological connection helped the French political leader and the Fascist leader of Italy to form a common alliance.

But after that, Laval as Foreign Minister negotiated a mutual assistance pact with the Soviet Union to oppose Hitler. How does that fit in with his image as on the &ldquoFar Right&rdquo? It doesn&rsquot, of course, and then after the Germans conquered France in 1940, Laval became a leader of the collaborationist Vichy Government, which continued after Hitler launched Operation Barbarossa in June 1941, which ended the alliance between Soviet Russia and Nazi Germany.

Laval, the young Communist, was now Laval, the French operative who helped work to defeat the Soviet Union. So how did his career and life end? Laval was executed for collaborating with the Nazis &mdash the perfect example of the silliness of ideological labels: the perfect example of the &ldquoCommunazi.&rdquo


Frühes Leben Bearbeiten

Doriot zog in jungen Jahren nach Saint-Denis bei Paris und wurde Arbeiter. 1916, in der Mitte des Ersten Weltkrieges wurde er ein überzeugter Sozialist, aber sein politisches Engagement wurde durch die Einberufung zur Armee 1917 unterbrochen. 1918 geriet er in deutsche Kriegsgefangenschaft. Für seinen Kriegsdienst erhielt er das Croix de guerre.

Nach dem Ende seiner Gefangenschaft kehrte er nach Frankreich zurück und trat 1920 dem Parti communiste français (PCF) bei, wo er einen schnellen Aufstieg erlebte und innerhalb weniger Jahre eines der führenden Mitglieder wurde. 1922 wurde er Mitglied des Präsidiums des Exekutivkomitees der Komintern und ein Jahr später Generalsekretär der Jugendorganisation seiner Partei. 1923 kam er für seine Teilnahme an gewaltsamen Demonstrationen gegen die französische Ruhrbesetzung in Haft. Ein Jahr später kam er frei, woraufhin er im Wahlkreis Saint-Denis in die französische Abgeordnetenkammer der Dritten Republik gewählt wurde.

Faschismus Bearbeiten

1931 wurde Doriot zum Bürgermeister von Saint-Denis gewählt. Um diese Zeit herum begann er, eine Volksfront-Allianz zwischen den Kommunisten und anderen französischen sozialistischen Parteien, mit denen er aus einer Reihe von Gründen sympathisierte, zu befürworten. Obwohl dies später offizielle kommunistische Parteipolitik wurde, sah man es zu dieser Zeit als Abweichung an und Doriot wurde 1934 aus der Kommunistischen Partei ausgeschlossen. [1] Doriot, der nach wie vor sein Abgeordnetenmandat besaß, gründete daraufhin 1936 den rechtsextremen Parti populaire français (PPF). Doriot und seine Anhänger wurden lautstarke Anwälte eines Frankreich, das nach faschistisch-italienischem und nationalsozialistisch-deutschem Vorbild zu organisieren sei. Als überzeugter Faschist wurde er zu einem antikommunistischen Demagogen und erbitterten Gegner der Volksfront von Premierminister Léon Blum. Im Vorkriegsfrankreich hatte der PPF ca. 200.000 Anhänger. Doriot und der Gründer des Rassemblement national populaire (RNP, Nationaler Zusammenschluss des Volkes) Marcel Déat forderten übereinstimmend eine starke autonome Exekutive, weil sie darin die wirkungsvollste Strategie sahen, den ihnen verhassten Parlamentarismus zu schwächen. Hier endeten jedoch ihre Gemeinsamkeiten, weil Déat von einem autoritären republikanischen Regime schwärmte, während Doriot die republikanischen Organisationsformen und Prinzipien prinzipiell ablehnte und Déat als Opportunisten verachtete. Er unterstützte die Appeasementpolitik des Münchener Abkommens und sprach sich gegen die Konfrontation mit dem Dritten Reich aus, weil er in der französischen Demokratie das rückständigere politische System gegenüber dem der beiden Nachbarstaaten Deutschland und Italien erblickte, wo ein starker Nationalismus herrschte und die Volksgemeinschaft betont wurde.

Unzufrieden mit seinen französischen Aktivitäten ging Doriot nach Spanien und wurde Unterstützer der aufständischen Truppen Francisco Francos im Spanischen Bürgerkrieg. Während seines Spanienaufenthalts traf er den britischen Faschisten John Amery und beide bereisten faschistische Länder in Europa: Italien, Deutschland und Österreich.

Kollaboration Bearbeiten

Als Frankreich 1939 dem nationalsozialistischen Deutschland den Krieg erklärte, wurde Doriot zu einem überzeugten Anhänger der Deutschen und der deutschen Besetzung Frankreichs ab 1940. Für kurze Zeit zog er in die unbesetzte Südzone, fand aber, weil der Innenminister des Vichy-Regimes Pierre Pucheu den PPF zur Untätigkeit verdammt hatte, dass der unbesetzte Teil Frankreichs nicht annähernd so faschistisch sei, wie er gehofft hatte. Der Deutschenhass war unter den Anhängern der Action française und Charles Maurras in der Südzone noch weit verbreitet. Doriot kehrte in das besetzte Paris zurück, wo er prodeutsche und antikommunistische Propaganda bei Radio Paris betrieb. Außerdem leitete Doriot die von Deutschen, Italienern und dem Vichy-Regime finanzierte Wochenzeitschrift Le Cri du Peuple (Der Schrei des Volkes), die am 19. Oktober 1940 erstmals erschien und für die bekannte Kollaborateure, wie Pierre Drieu la Rochelle, Ramon Fernandez, Alain Laubreaux und Robert Brasillach schrieben.

Für den PPF arbeiteten viele ehemals kommunistische Agitatoren, die gut ausgebildet in Propaganda und Subversion waren, er verfügte über eine komplexe innere Struktur und Doriot war als charismatischer Redner dem Intellektuellen Déat überlegen. Zunächst gründete Doriot den Rassemblement pour la Révolution National (RRN Sammlung für die nationale Revolution). Er hoffte, mit dieser Kollaborationspartei durch die Unterstützung der deutschen Besatzer eine faschistische Einheitspartei schaffen zu können, die aus dem Vichy-Regime einen Einparteienstaat formieren sollte. Doch mit der Ernennung des ehemaligen Sozialisten Otto Abetz zum deutschen Botschafter in Frankreich, der traditionellere politische Typen wie Pierre Laval und Déat bevorzugte und den "exzessiven" Thesen Doriots misstraute, zerstoben seine Ambitionen vollständig. Gemeinsam war den deutschen Besatzungsbehörden, dass sie nicht daran dachten, Pétainss Ziel eines geeinten Frankreich zu fördern, sondern ihn nach Kräften daran hinderten, einen Einparteienstaat nach deutschem oder italienischem Vorbild aufzubauen, vielmehr die parteipolitischen, religiösen, regionalen und sonstigen innerfranzösischen Gegensätze förderten, um so Frankreich leichter überwachen und ausbeuten zu können.

Zudem waren sich die deutschen Besatzungsbehörden keineswegs einig, verfügten sie doch über drei Schnittstellen zu den französischen Kollaborateuren: der Militärbefehlshaber für das besetzte Frankreich (MBF), der mit seinem knapp 1.000 Mann starken Stab aus Personal der Wehrmacht und zivilen, in Uniform gesteckten Experten im Pariser Hotel Majestic residierte, dem Oberkommandierenden des Heeres unterstellt, der für militärische, darüber hinaus aber auch für wirtschaftliche und lange Zeit für sicherheitspolitische Fragen verantwortlich war. Vorwiegend politische Fragen wurden vom Botschafter Otto Abetz geregelt, der dem deutschen Auswärtigen Amt und damit dem Außenminister Joachim von Ribbentrop unterstand. Der Botschaft gehörten neben Bürokraten und Juristen aller Ebenen in wachsendem Maße auch Wissenschaftler, vor allem Romanisten an, die sich in dem von ihnen beabsichtigten faschistischen Gesamteuropa (SS-Europa) Karrieren ausrechneten. Der dritte Machtbereich auf deutscher Seite bestand aus der Sicherheitspolizei (Gestapo, Juden- und Résistance-Jäger) und dem Sicherheitsdienst (SD), die zusammen mit der SS Heinrich Himmler unterstanden. Zwischen allen drei deutschen Machtbereichen, insbesondere zwischen der Botschaft und der SS bestand eine gewisse Rivalität, die durch eine mangelnde Abgrenzung der genauen Verantwortlichkeiten gefördert wurde. Abetz und die Botschaft favorisierten Laval und Déat, während die SS Doriot förderte. So war es kein Wunder, dass der PPF erst ab Oktober 1941 in der nördlichen Zone einen autorisierten Status erlangte, den der RNP bereits im Februar 1941 erlangt hatte.

Durch den deutsch-sowjetischen Nichtangriffspakt konnte der PPF seine Unterstützung für die Kollaboration im Sinne eines Kreuzzugs gegen den Kommunismus erst nach Beginn des deutschen Krieges gegen die Sowjetunion im Juni 1941 voll entfalten, als sich die Kommunisten der Résistance anschlossen. Zusammen mit den Kollaborateuren Déat und Eugène Deloncle gründete Doriot die Légion des volontaires français contre le bolchévisme (LVF, französische Freiwilligenlegion gegen den Bolschewismus), in der französische Freiwillige in Uniformen der Wehrmacht sich am Kampf gegen die Sowjetunion beteiligten. Doriot beteiligte sich mit der LVF selbst aktiv am Kampf an der Ostfront zu Beginn des deutschen Einmarschs in die Sowjetunion im Juni 1941 (Unternehmen Barbarossa). Als die LVF aufgelöst worden war, kämpfte Doriot weiter bis August 1944 in der Wehrmacht und wurde 1943 mit dem Eisernen Kreuz ausgezeichnet.

Als Déats vergleichsweise kleiner RNP mit ca. 20.000 Anhängern nach der Rückkehr Lavals nur mit finanziellen Mitteln unterstützt wurde, ohne die erhoffte Regierungsbeteiligung zu erhalten, strebte er in Verkennung der tatsächlichen Machtverhältnisse mit der Gründung des Front Révolutionnaire national (FRN) an, erneut eine föderative Einheitspartei unter Einbeziehung von Doriots PPF zu bilden, um gemeinsam Druck auf das Vichy-Regime ausüben zu können. Doriots PPF betrieb jedoch systematisch den Versuch, die Einheit aller Kollaborateure an der Basis herzustellen, angeblich um die mögliche Invasion Frankreichs für alliierte Truppen vorzubereiten. Um der Unterwanderung durch deutsche oder vichy-französische Stellen vorzubeugen, wurden die örtlichen Einheiten des PPF nach dem Vorbild kommunistischer Zellen in Vierergruppen mit einem fünften Mitglied als Kommandant der Sektion umgestaltet. Bei der Landung der Alliierten in Tunesien (Operation Torch) im November 1942 spielten die PPF-Sektionen kurzzeitig eine entscheidende Rolle in der Opposition gegen die Landung. Doriots PPF diente seitdem den Besatzern nur noch als permanente Drohung gegenüber Laval, um sich den Ministerpräsidenten gefügig zu machen.

Im Dezember 1943 reiste Doriot nach Sigmaringen, wo er Mitglied des hierher geflüchteten Vichy-Regimes wurde. Nach der erfolgreichen Landung der Alliierten in der Normandie veranstalteten Doriot und Déat im Juli 1944 noch einmal in Paris eine Großdemonstration, bei der sie ihren Plan de redressement (= Sanierungsplan) bekräftigten. Am 1. September 1944 erwähnte Hitler seine Absicht, Doriot zum Führer der französischen Exilregierung zu machen, während Darnand und Déat fortwährend in Sigmaringen gegeneinander intrigierten. Bei einer Reise von Mainau nach Sigmaringen im Februar 1945 wurde er getötet, als sein Auto von einem alliierten Tiefflieger beschossen wurde. Er wurde in Mengen begraben.

Die führenden Köpfe der Kollaboration wurden hingerichtet oder zu langen Haftstrafen verurteilt. [2] Déat konnte sich bis zu seinem natürlichen Tod 1955 in einem französisch geleiteten katholischen Kloster nahe Turin verstecken, zusammen mit seiner Frau.


Cartier’s Third and Final Voyage

War in Europe stalled plans for another expedition, which finally went forward in 1541. This time, King Francis charged the nobleman Jean-François de La Rocque de Roberval with founding a permanent colony in the northern lands. Cartier sailed a few months ahead of Roberval, and arrived in Quebec in August 1541. After enduring another harsh winter, Cartier decided not to wait for the colonists to arrive, but sailed for France with a quantity of what he thought were gold and diamonds, which had been found near the Quebec camp.

Along the way, Cartier stopped in Newfoundland and encountered Roberval, who ordered Cartier to return with him to Quebec. Rather than obey this command, Cartier sailed away under cover of night. When he arrived back in France, however, the minerals he brought were found to have no value. Cartier received no more royal commissions, and would remain at his estate in Saint-Malo, Brittany for the rest of his life. Meanwhile, Roberval’s colonists abandoned the idea of a permanent settlement after barely a year, and it would be more than 50 years before France again showed interest in its North American claims.


Гледай видеото: #الحكاية. اختراق حساب مؤسس ومدير تويتر التنفيذي جاك دورسي (Може 2022).